Автор: Лъчезар Борисов Иванов, специалност “Промишлен дизайн”, фак. № 072016

Ръководител: гл. ас. д-р. инж. – диз. Йордан Дойчинов

ВЪВЕДЕНИЕ

Всеки човек използва различни сигнали, за да контролира реакциите си или да направлява чувствата си. Нормално е отделните хора по различен начин да изразяват първите си впечатления от непознатите срещу тях. Кръстосани отпред ръце, присвити очи, стрелкащи погледи и др. са сред сигналите, които дават точна информация за това, как ни приемат непознатите хора. Изследователите са категорични, че най-важно е преодоляването на първата 4-минутна бариера при запознаването: това е времето, необходимо да си съставим впечатление за човека срещу нас. Дори без да сме произнесли една единствена дума, чрез не вербалното общуване, чрез не словесната комуникация вече сме „казали” много за себе си.

   ИЗЛОЖЕНИЕ
Комуникацията може да се определи като осъществяваща се винаги, когато поведението на едно живо същество или система влияе върху поведението на друго същество или система (Buck, 1998). При общуването си в социалния контекст хората използват различни канали за предаване на информация. Въпреки че езикът е това, което може би най-силно отличава хората от другите живи същества, когато говорим, рядко използваме само думите, за да предадем съобщението.
Всъщност повече от две трети от цялата човешка комуникация е невербална, което означава, че до голяма степен е безсъзнателно, защото хората често не съзнават невербалните сигнали, които изпращат или получават.
Искайки да изясни невербалното общуване, Рос Бък твърди, че комуникацията има два едновременно протичащи потока:
• символен, който е заучен, преднамерен и пропозиционален, основан на неокортекса;
• спонтанен, които е биологично основан, директен, непропозиционален и базиран в подкорието на мозъка.
Тъй като изразяването на емоциите е сходно при всички човешки същества, тази система за комуникация би трябвало да има генетична основа. След като е биологично структурирана както по отношение на изпращането, така и на получаването, спонтанната комуникация е пряка, защото не изисква намерение от страна на изпращащия и умозаключения от страна на получаващия. Получателят има непосредствен достъп до мотивационно – емоционалното състояние на изпращащия, защото сме биологично детерминирани да изпращаме и да получаваме такава информация и да “знаем” нейния смисъл.
Натрупват се данни, че символната комуникация (вербална и невербална) има обща основа в езиковата компетентност и се свързва с преработката в лявото полукълбо, докато спонтанната комуникация – в дясното полукълбо.
Според някои автори невербалните сигнали се използват предимно за пет основни цели:
1. Управление на социалната ситуация: кой кога ще започне да говори, демонстриране на интерес или отегчение, желание за продължаване или прекратяване на срещата;
2. Себепредставяне: в повечето междуличностни ситуации вербалните съобщения не са особено социално приемливи носители на информация за Аз-а, ние рядко казваме: “Аз съм приятен, красив, интелигентен и чаровен”.
3. Комуникиране на емоционални състояния: вербалните съобщения за емоционалните състояния често са неясни, а понякога и неверни. Известно е, че основните шест човешки емоции (страх, радост, тъга, отвращение, изненада, гняв) са културно универсални и могат да се предават чрез лицевите изражения, поза, поглед, жестове, физическо разстояние и други.
4. Предаване на информация за нагласите – тъй като нагласите са общо и продължително (положително или отрицателно) чувство към социални обекти.
5. Контрол на канала: тъй като капацитета на слуховия канал е твърде ограничен и можем смислено да слушаме и да разбираме само един говорещ, вербалните взаимодействия обикновено са силно структурирани и организирани.Контролът на канала се отнася до функцията на невербалните сигнали да контролират използването на вербалния канал – сложни сигнали за искане и получаване на думата. Човекът, който иска думата, обикновено сигнализира намерението си, като улавя погледа на говорещия, поема дълбоко дъх, навежда се напред и извършва някои търсещи внимание жестове.
Други автори, определят целите на невербалната комуникация в зависимост от контекста, в който тя се използва. Една от основните й функции е да замества речта(например при глухонеми лица).
Друга цел е да придружава изговореното съдържание и с нея се свързва и “невербалното изтичане на информация”, когато вербалното съобщение противоречи на изразеното по вербален път: изчервяване, изпотяване и напрягане на мускулатурата.
Шефлън и Дункън разграничават шест модалности на невербалната комуникация: пространствена, двигателна, параезикова, тактилна, обонятелна и цивилизационна (изкуствена).
* Пространствени кодове – комуникация чрез лично поле, дистанции, територии и подреждания на участниците в човешките взаимодействия - позиции за сядане около маси, избор на места в аудитории и други.
* Двигателни кодове - комуникация чрез цялостната двигателна активност на човешкото тяло мимика - изрази на лицето, и пантомима – движения на корпуса на тялото, на ръцете и на краката.
* Параезикови кодове („пара" от старогръцки означава „зад", или нещо, свързано с естествения човешки език, но не думите) - комуникация чрез интонация паузи в речта, междуметия, които нямат собствен смисъл извън социалния контекст (като ах, хъм и т.н) смях, плач, въздишки и други.
* Тактилни кодове (тактилност – допир) – комуникация чрез докосвания, които са различни по обхват и честота и са ориентирани към различни части от тялото.
* Обонятелни кодове – комуникация чрез естествения мирис на човешкото тяло (феромони). Обонятелните кодове са силно обвързани с принадлежността към различните раси и етноси.
* Цивилизационни кодове (наричат се още изкуствени кодове) – комуникация чрез дрехи и накити, чрез козметични средства, имущество и чрез личните принадлежности.
Ъгълът на тялото засяга движения напред и назад, които посочват положителна нагласа, докато движенията настрани внушават несигурност и съмнение. Облягането назад често означава, че човекът е отегчен, тревожен или разгневен.
Лицето предава безброй съобщения,като най-важната област от него са очите.
Ръцете са канал, при който ключовият фактор за интерпретация е интензивността.Човек използва повече движения с ръцете,когато иска да предаде мнението си, по-широки и енергични движения – да подчертае това, което казва. Отворените и отпуснати ръце обикновено са положителен знак, особено ако дланите са вдигнати нагоре. Жестовете на докосване на себе си и “оправяне на облеклото” обикновено сочат напрежение. Кръстосаните ръце и крака изразяват скритост, като ролята на ръцете е по силна в това отношение. Силно кръстосаните ръце, съчетани с напрежение, издават агресия, кръстосаните пръсти говорят за притеснение.
Физическият контакт е най-ранната форма на социална комуникация, която преживява всеки от нас. В повечето европейски и северноамерикански култури докосването между възрастни се регулира от силни социални конвенции. Докосването между жени, между жени и мъже и между възрастни и деца е социално приемливо, но на докосването между мъже не се гледа с добро око. Човекът, който стои прав, използва широки и експанзивни жестове и се чувства свободен да докосва другия,се разглежда като “шефа” в между половите и бизнес отношенията. Жените повече инициират физически контакт и повече разрешава да ги докосват. Хората, които са по-близки помежду си, се докосват по-често и повече части от тялото.
Физическият контакт служи на няколко функции, които са свързани с контекста, в който се осъществява, и с взаимоотношенията между партньорите:
1. функционална / професионална
2. социална / възпитание
3. дружелюбие / топлота
4. любов / интимност
5. сексуална възбуда
Има цели групи от хора,които рядко докосват другите: възрастните, които нямат близки роднини, овдовелите, които рядко получават или въобще не получават телесен контакт, целящ да способства за удовлетворяване на емоционалните им потребности. Така докосването на предмети може да се превърне в знак за самота.
Повечето от жестовете са културно обусловени и са различни в отделните държави, като страните от Средиземноморието са по-богати на автономни жестове от северно европейските култури.
В повечето случаи жестовете се използват за подчертаване на изреченото, много често хората използват движенията на ръцете, за да стимулират по-бърз мисловен процес, когато не могат да се сетят за подходящата дума например. А. Кендън заключава, че говорещите разделят задачата на предаването на значението между думите и жестовете по такъв начин, че да постигнат или икономия на израза или определен ефект върху слушателя.
Жестът може да се използва като средство за допълване на изречение, което, ако се изговори, може да се окаже смущаващо или да засрамва говорещия.
Може да се използва и за съкращаване на изказването, когато времето е малко, за изясняване на потенциално двусмислена дума или като допълнителен компонент на изказването, когато вербалният изказ е неадекватен, за да представи пълноценно информацията.
За разлика от жестовете, които са краткотрайни действия, включващи малка част от тялото, позите са действия, които включват по-голяма част от тялото за по-дълго време.
Основните категории човешки пози са три: стояща, седяща (клекнала) и лежаща.
Лицеви изражения. Още Чарлз Дарвин показва, че лицевите изражения играят съществена роля в комуникацията, тъй като са изключително добри индикатори на основните емоции. Те са универсални и изследванията показват, че заплашителните лица в множество култури съдържат повече триъгълни и диагонални линии отколкото кръгли форми.Жените се усмихват значително по-често и повече, отколкото мъжете.Усмивката може да изразява интерес, добронамереност, съчувствие, емпатия, но и подигравка, сарказъм и т.н. Изследванията показват, че долната част на лицето се свързва придимно със социално насочената и контролирана експресия, а горната част – с истинските чувства.
Погледът е един от най-често срещаните и най-мощните невербални сигнали. Зрителният контакт обикновено сигнализира фокусиран интерес и води до повишена физиологична възбуда у реципиента, но точното значение на зрителния контакт зависи от конкретното взаимодействие, защото може да сигнализира интимност, ангажираност и внимание, но и доминация, агресия или превъзходство.
Изследванията показват, че в типичния разговор между двама души хората се гледат един друг в 61% от времето, а погледът се среща в 31% от времето. Ако единият от партньорите насочва погледа си към другия през 1/3 от времето, това обикновено означава неискреност и прикритост, а ако е през повече от 2/3 от времето обикновено изразява повишен интерес или агресивност.
Наблюдават се и културни различия – южно европейците по-често и по-продължително гледат другия в очите, докато японците гледат по-скоро шията.
Отдавна е установено, че хората гледат повече, когато слушат, отколкото когато говорят. Взаимното гледане всъщност продължава за кратко, така че когато се осъществи такъв директен контакт, единият от взаимодействащите много бързо го нарушава.
Когато има статус на различия, участникът с по-висок статус гледа по-дълго.
Жените гледат повече от мъжете, но според други изследвания мъжете са по-доминантни при гледането.
Поддържаме по-дълъг зрителен контакт с хора, които харесваме, но и тези които изпитват голяма враждебност един към друг, също се гледат интензивно за дълги периоди от време.
Паралингвистичните знаци се определят като безсъдържателни аспекти на речта: интонация, ударение, ритъм, височина, гръмкост, темпо, акцент, качество на гласа, тембър. Изследвания, използващи речеви спектрограми за анализиране на речевите модели на психиатрични пациенти и нормални изследвани лица, очертават четири типа глас:
1. Остър, хленчещ, детски и възбуден, откриван у някои невротични пациенти.
2. “Плосък” глас, типичен за депресираните и зависими пациенти.
3. “Кух” глас, установяван при някои пациенти със забавено умствено развитие или претърпели мозъчни травми.
4. Екстравертиран, уверен, ечащ глас, откриван често при добре приспособените здрави хора.
Вариацията във височината и темпото са особено важен източник на информация, като бавното темпо и малките вариации във височината сигнализират положителни емоции (активност, изненада, приятни емоции). Треперенето, чезненето на гласа, както и заекването, изразяват тревожност и възбуда.
Мълчанието (паузите) също са мощно паралингвистично средство.При разговор с непознати или слабо познати хора то се свързва с дискомфорт и отрицателни чувства и хората бързат да го прекратят, защото го приемат за смущаващо.
Според Дж. Фаст социалната дистанция може да се класифицира в четири основни зони в зависимост от целите на взаимодействието:
1. Интимна (0 - 60 см): любов, успокоение или борба; могат да се докосват
2. Лична (60 – 120см): приятели, познати, преобладават вербалните размени, а не толкова докосването.
3. Социална / консултативна (1,20 – 3,30 м): подходящо разстояние за професионалистите при взаимодействие с клиентите си;докосването не е възможно и не е приемливо.
4. Публична (повече от 3,30 м): разстоянието, което се поддържа при безлично и формално взаимоотношение, на официални срещи с важни обществени фигури.
Основните функции на личното пространство са отбранителната и себе предпазващата, от една страна, а от друга е индикатор за привличането и харесването.
Изследванията дават възможност да се хвърли светлина и върху невербалните насоки, които спомагат за откриване на лъжата у другите.Хората, които лъжат, използват повече двоумения в речта, повече говорни грешки, повишен тон на гласа, повече адаптори, по-кратни отговори на въпросите. Но по принцип невербалната комуникация е важен коректив на вербалната в ежедневното общуване, тъй като е придимно преднамерена и спомага за по-добра ориентация на участниците в социалната ситуация.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Познанията за езика на тялото, които всекидневно могат да ни помагат в общуването с хората, улесняват и скъсяват пътя и времето към ефективните комуникации. Привидно знаем основните от тях, но често ги подценяваме или забравяме, когато подаваме ръката за запознанство, когато сядаме край масата за преговори, когато искаме помощ от непознат човек. Сред печелившите мълчаливи послания са: хубавата, а не прегърбената стойка, която веднага показва умора или несигурност; искрената, а не фалшивата, не премерена усмивка; добрият и дискретният, но не продължително втренчен контакт чрез погледа; внимателното вслушване в думите на събеседника, което подкрепяме с различни жестове, показвайки, че наистина това, което той казва, е важно или интересно за нас. Изкуството на добрите комуникации означава да правим всичко това естествено. Да показваме, че се радваме да се запознаем или да разговаряме с човека насреща, което веднага проличава в погледа, в жестовете, в усмивката, а след това – и в гласа ни.
Факт е, че приятелската усмивка, здравото ръкостискане и открития поглед премахват първоначалните бариери и показват на човека срещу нас, че сме дружелюбни и открити. С тези хора в бизнеса и живота се комуникира по-лесно, може да се работи по-приятно и общуването не е скучно.

   ЛИТЕРАТУРА

[1] Андреева, Л. – “Социално познание и междуличностно взаимодействие”, С.,1999
[2] Стоицова, Т. – “Живеем с другите”, С.,1998
[3] Алън Пийз, Гарнър А. – “Езикът на тялото.Скритият смисъл на думите”, С.,2000